ИПИ Библиотека

Аристотел (384 г. пр. н.е. – 322 г. пр. н.е.) е древногръцки философ, един от най-големите гении на Античността. Ученик на Платон и учител на Александър Македонски, Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха. В науката той изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика.. Във философията той пише за естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология, реторика и теология. Занимава се още с образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия. Съчиненията му са на практика енциклопедия на древногръцкото познание.

Аристотел разделя човешкото знание на три вида - теоретично (обхваща това, което днес наричаме "наука"), техническо (обхваща занаятите и изкуствата) и практическо знание (обхваща сферата на морала и политиката). В съответствие с това разделение той говори и за три вида науки (epistemai) - теоретически, технически и практически.

Теоретическите науки са: метафизика, физика, математика, психология. Техническите науки са: реторика и поетика, както и всички изкуства и занаяти. Практическите науки са етиката и политиката.

Целта на теоретическите науки е знанието заради самото знание. Целта на техническите науки е създаването на красиви и полезни предмети. Целта на практическите науки е постигането на доброто за индивида (сферата на морала) и за обществото (сферата на политиката).

Аристотел е създателят на логиката. Логиката не попада в триделната класификация на науките. Тя е универсалният инструмент (organon), който гарантира истинното познание във всички науки и с който всички те си служат. В своето съчинение Първа аналитика той развива първата теория за формално-валидното умозаключение. По-нататък в традицията логическите му ръкописи са били обединени в т.нар. „Органон“, като редом с „Първа аналитика“ от особена важност за развитието на логиката са били „Категории“ (кратко съчинение, което е било схващано като Аристотеловото учение за понятието) и "За тълкуването" (кратко съчинение, което е било схващано като Аристотеловото учение за съждението).