ИПИ Библиотека

Цветан Тодоров е философ и литературовед, лингвист, семиотик, литературен критик, историк на философската мисъл и културолог.

Прекарва първите 23 години от живота си в България, а след това се установява трайно във Франция. В интервю за български вестник през 2008 г. се самоопределя като българин и французин.

Цветан Тодоров e известен преди всичко като литературен критик и теоретик. Неговите философски рефлексии за самоопределянето са от голямо значение за антропологията и социологията. Въпросът за собствената и чуждата културна идентичност е една от важните теми в дебатите на съвременната антропология. Неговите книги, писани на френски език, се превеждат в България след 1984 година.

Цветан Тодоров е роден на 1 март 1939 в София. Негов баща е библиографът Тодор Боров, а дядо по майчина линия - общественикът Иван Пеев-Плачков. Завършва гимназия в България и учи български език и литература в Софийския университет „Климент Охридски“. През 1963 г. като стипендиант заминава за Париж. През 1966 г. защитава докторска дисертация на тема „Литература и означаване“ под ръководството на Ролан Барт. Защитава тезата, че поетиката - това са специфичните езикови условия на създаване и означаване на художествения текст. От 1987 г. ръководи Центъра за изследване на изкуствата и езиците към Френския национален център за научни изследвания, където работи от 1968 г.

През 2008 г. Цветан Тодоров е удостоен с престижната испанска награда "Принцът на Астурия"  (испански вариант на Нобеловата награда) в категорията обществени науки.

В началото на творческия си път се интересува предимно от теория на литературата, а след 1990 г. - от историята и отношението с другия в трудни области на историята като завладяването на Централна Америка и Втората световна война.

Цветан Тодоров се утвърждава като учен с превода на руските формалисти, който значително допринася за развитието на съвременната поетика.

Тодоров изследва предимно другостта на различните култури, разглежда проблема „Ние и другите“, споровете на хуманистите в Европа от епохата на откриването на Новия свят и процесът на колонизация. Въпросът за собствената и чуждата култура застава в основата на антропологичните дискурси в Европа. Неговият анализ на значимостта и самоопределянето има голямо значение за антропологията и социологията. Тодоров, за разлика от Макиавели и Хобс, не вижда в общността зъл по своята същност организъм, с който човек се обвързва само поради своята немощ. Напротив, за него общността е неизбежност, продиктувана от нуждата за признанието на човека, вкоренена в неговата психика. Тази концепция се основава на психоанализата на Лакан и интерпретацията на творчеството на Хегел и Кожев.

Цветан Тодоров говори за себе си като за емигрант и се самоопределя като европеец. Размишлява за истината, злото, справедливостта, историческата памет, болката по родината, срещата на културите и заблудите на съвременните демокрации. Преосмисля живота си в България и Франция, любовта си към литературата, отдалечаването си от структурализма, и от аполитичността. Обяснява своя критически хуманизъм, крайната си умереност, неприязънта си към двуполюсните модели и желязната завеса. Занимават го проблемите за допирните точки, смесването на културите („метисаж“), „сивите зони“ и търси отговор на въпроса „Как да се живее?“