Константин Йосеф Иречек (1854-1918) – чешки историк, член на Френската академия на науките (1898 г.), почетен член на БАН (1898 г.). Завършва история с докторат в Карловия университет в Прага през 1885 г., където специализира история на славяните. Професор по всеобща история в Карловия университет (1884-1893 г.) и по история на славянските народи и техните съседи във Виенския университет (1893-1918 г.). Вниманието му е насочено главно към историята на славянските народи и основно към историята на българския народ.
През 1882 г. издава своята първа научна работа - "Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870 г.” Насърчаван и подпомаган от много българи, между които М. Дринов, Иречек написва дисертация на тема "История на българите", излязла на чешки (1876 г.), руски език (1878 г.), претърпява също и няколко български издания (1886 г., 1888 г., 1929 г.). Този труд е първата цялостна българска научна история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г. Над него Иречек работи до смъртта си. В отделен том "История на българите" (1939 г., посмъртно) са издадени неговите многобройни бележки, допълнения и нови материали.
В периода 1879-1884 г. живее в България. Работи като главен секретар в Министерството на народното просвещение (1879-1881 г.), министър на народното просвещение (1881-1882 г.) и председател на Учебния съвет при министерството; директор на Народната библиотека (1884 г.).
Политическата му ориентация е към консервативното течение. Големи са заслугите му за организиране на учебното дело в България, за създаване на редица културни институти и опазването на българската старина; един от инициаторите за възобновяването на дейността на БКД в София. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел. Издава "Пътувания по България" (1888 г., на български език - 1899 г.), "Княжество България" (1891 г., на български език - 1899 г.), "История на сърбите" (4 т., 1922-1923 г., посмъртно).