ИПИ Библиотека

Дисертацията на Иречек, озаглавена “История на българите” („Dějiny národa Bulharského“), е написана с подкрепата на много българи, между които Марин Дринов. Тя е публикувана на чешки и немски през 1876 г., на руски през 1878 г. и претърпява няколко български издания (1886, 1888, 1929 г.). Този труд е първата цялостна българска научна история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г., но Иречек продължава да работи по темата до смъртта си. В отделен том “История на българите” (1939 г., посмъртно) са издадени неговите многобройни бележки, допълнения и нови материали.

ГЛАВА VII. Покръстване на българите

Княз Борис (около 852—888 г.). — Славянските апостоли Константин и Методий. — Покръстване на българите в 864 г. — Колебание на Борис между Рим и Византия. — Държавата на Светополк във Велика Моравия. — Княз Владимир. — Борис (поч. 907 г.)

Борис — според свидетелството на Константин, син на Пресиям, а според Теофилакт, син на Звиница — стъпил на престола около 852 г.; неговото царуване особено се ознаменувало с покръстването на българите.

Войни с гърци, сърби, хървати и франки изпълняли цялата първа половина от Борисовото царуване. След като се прекратило 30-годишното примирие, сключено от Омуртаг с император Лъв, Борис почнал да нахлува в Тракия, но без успех. За да отмъсти за поражението на Пресиям, той нападнал на сърбите, ала синовете на Властимир — Мунтимир, Строймир и Гойник, — които князували тогава в Сърбия, го разбили и дори взели сина му Владимир в плен. Борис, принуден да сключи мир, бил приятелски доведен от тях до българската граница в Раса (днес Нови пазар). Все тъй безуспешно свършили тогава и разприте му с хърватите. При по-сетнешните свади на тримата сръбски братя Мунтимир достигнал единодържавие с помощта на Борис. [1]
И тъй българската държава се простирала тогава на запад дори отвъд Ибар. Също и в стара Македония чрез присъединяване на славянските княжества тя дотолкова се разширила, че при Борис и Охрид се намирал в пределите на България. Това разширение на българската държава към югозапад било причина, задето тогава при император Теофил (829— 842 г.) били заселени турските вардариоти като погранична стража между Солун и Воден и за защита на първия град. На северозапад държавата на Борис граничела с хървати и франки.

Константин Иречек

Константин Йосеф Иречек (1854-1918) – чешки историк, член на Френската академия на науките (1898 г.), почетен член на БАН (1898 г.). Завършва история с докторат в Карловия университет в Прага през 1885 г., където специализира история на славяните. Професор по всеобща история в Карловия университет (1884-1893 г.) и по история на славянските народи и техните съседи във Виенския университет (1893-1918 г.). Вниманието му е насочено главно към историята на славянските народи и основно към историята на българския народ.

През 1882 г. издава своята първа научна работа - "Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870 г.” Насърчаван и подпомаган от много българи, между които М. Дринов, Иречек написва дисертация на тема "История на българите", излязла на чешки (1876 г.), руски език (1878 г.), претърпява също и няколко български издания (1886 г., 1888 г., 1929 г.). Този труд е първата цялостна българска научна история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г. Над него Иречек работи до смъртта си. В отделен том "История на българите" (1939 г., посмъртно) са издадени неговите многобройни бележки, допълнения и нови материали.

В периода 1879-1884 г. живее в България. Работи като главен секретар в Министерството на народното просвещение (1879-1881 г.), министър на народното просвещение (1881-1882 г.) и председател на Учебния съвет при министерството; директор на Народната библиотека (1884 г.).

Политическата му ориентация е към консервативното течение. Големи са заслугите му за организиране на учебното дело в България, за създаване на редица културни институти и опазването на българската старина; един от инициаторите за възобновяването на дейността на БКД в София. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел. Издава "Пътувания по България" (1888 г., на български език - 1899 г.), "Княжество България" (1891 г., на български език - 1899 г.), "История на сърбите" (4 т., 1922-1923 г., посмъртно).