ИПИ Библиотека

Симеон Трайчев Радев (1879 - 1967) е едно от имената в българската история, които не заслужават непознаване. Връстник на българската държава, той е личност, която заслужава само почит и уважение. Виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист, автор на „Строителите на съвременна България “ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.

Симеон Радев е роден на 19 януари 1879 г. в град Ресен, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е търговец, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо - Коте Низам, е служил в Цариград при княз Стефан Богориди.

Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във френския султански лицей „Галатасарай “ в Цариград. На 16-годишна възраст (1895) е приет в Цариград за член на ВМОРО по предложение на Гоце Делчев. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г.

Отдаден вече страстно на журналистика, от 1901 г. Симеон Радев става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща”, на който две години по-късно е редактор, после и главен редактор. По това влеме участва активно и в дейността на Върховния макодено-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган - в. „Реформи”. След напускането на лицея следва право в Женева и Париж, където негов състудент е Венелин Ганев. В Швейцария  издава „Ефор “ (1900 - 1901 г.), а в Париж (1902 - 1903 г.) – „Мувман Маседониан “ - неофициални печатни органи на ВМОРО и ВМОК. Средствата за издаването на вестниците са му предоставени от Гоце Делчев и Борис Сарафов.

По времето, когато е в Швейцария Радев общува с българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. През 1904 г., във Виена, той установява контакт с ръководителите на Втория интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Плеханов се ангажира на по-късна среща със Симеон Радев и Борис Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александъ Балабанов става редактор в списанието „Художник “, което излиза в периода 1905-1909 г. След Младотурската революция (1908) Радев участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. От писмата му от Солун до д-р Никола Генадиев черпи информация самият княз Фердинанд и те изиграват определена роля и за неговото навлизане в дипломатическата кариера. От турска страна дори му е предложен министерски пост и място в Отоманския парламент.

През март 1911 г. Радев основава всекидневника „Воля “ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България “, която е едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас.

Симеон Радев се записва като доброволец в Балканската война, като първо е зачислен в главната квартира в Стара Загора като преводач, а после се премества в Македоно-одринското опълчение, където в редовете на Трета солунска дружина взима участие в боевете в Източна Тракия и в първите боеве срещу сърбите при Осоговската планина в Междусъюзническата война през 1913 г. Награден е с орден „За храброст“ ІV степен.

След началото на Междусъюзническата война Радев е извикан в София и прехвърлен в Букурещ, където участва в Букурещката мирна конференция и взема дейно участие в изработването на временното примирие. След подписването на мирния договор той остава като пълномощен министър в Букурещ до 1916 г. по личното настояване на румънския крал Карол I.

След влизането на Румъния в Първата световна война е преместен в Берн, Швейцария. Подава си оставката през 1917 г., напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев, заедно с Андрей Ляпчев взима участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. В 1918 г. Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през XIX век“. Същата книга е преведена през 1927 г. на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София. Под критичния поглед на Радев след Първата световна война Старозагорският митрополит Методий Кусев пише останалите без последствие изложения до американския президент Т. У. Уилсън. Радев е член-учредител на Македонския научен институт.^[ По настояване на Тодор Александров Симеон Радев приема да стане и масон.

Симеон Радев продължава дипломатическата си работа след войната като пълномощен министър в Хага (1920-1921) и Анкара (1923-1925). През 1923 г. се жени за известната българска художничка Бистра Винарова. На 18 октомври 1925 г. Симеон Радев подписва Ангорския договор в Анкара. По късно е посланик във Вашингтон (1925-1933), Лондон (1935-1938) и Брюксел (1938-1940). След освобождението на Македония през пролетта на 1941 г. Симеон Радев посещава родния си край. От 1940 до 1944 г. е пълномощен министър на разположение в София.

След 9 септевмри 1944 г. е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. По-късно, по предложение на Тодор Павлов, за архива на БАН, той диктува мемоарната си сага от 10 тома.

Писателят и журналист Траян Радев (1929-2010) е негов син. След 1950 г. баща му успява да го направи свой секретар за отпуснатата щатна бройка от академията на науките. Понеже бащата има проблеми със зрението, синът започва собственоръчно да обработва бащините си трудове. От тях досега са публикувани само няколко произведения - “Ранни спомени" том 1, 2 и 3, “Това, което видях от Балканската война”(1993), “Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г.”(1993) и “Българската студентска колония в Женева” (1898 - 1899 г.) (1994), том 3 на "Строителите на съвременна България" (2009), "Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия" (2012).

Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Той се проявява като критик в най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичен живот на България. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях, писани в различно време, са поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която излиза през 1965 г. и е посрещната с изключителен интерес от българския читател.

Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 г. Последните му думи са: „Дадох ли нещо за България?”