ИПИ Библиотека

Издателство "Захарий Стоянов" поднася на българския читател уникалното шесттомно издание на съчиненията на великия руски философ Николай Бердяев. За него съставителят и научният редактор проф. д-р Исак Паси пише: За Бердяев е наистина трудно да се каже какво е той повече, в коя област неговият талант се изразява по-силно: във философията (онтологията и гносеологията), в етиката, в социологията, в политологията или във философската антропология. Всички науки за човека (но не като природно, а като социално същество) привличат неговото внимание и във всички като че ли еднакво той проявява своето дарование. И ако има цялостна наука за човека, която именно поради своята комплексност може да се нарече хуманистика, несъмнено Бердяев е хуманитарист раг ехсеllenсе.
Първата задача, която си поставя философът Бердяев, е да покаже как трябва да се разбира философията, нейната цел, нейната функция, защото напълно естествен е стремежът на всеки духовен творец най-напред да определи предмета на собствената си дейност, от който зависят основните и второстепенни въпроси, принципите, детайлите и подробностите, които се отнасят или не се отнасят до него.

Първи том
Философия на свободата (1911)
За робството и свободата на човека (1939)

"Екстериоризацията е източник на робство. А свободата е интериоризация. Робството винаги означава отчуждение, отпадане на нещата извън човешката природа. Фойербах, а след него и Маркс са открили този източник на човешко робство, но са го свързали с материалистичната философия, която узаконява робството на човека. Отчуждението, екстериоризацията, отпадането извън духовната природа на човека показва робство на човека. Икономическото робство безспорно сочи отчуждение от човешката природа и превръщането на човека във вещ. Тук Маркс е прав. За да бъде освободен човекът, трябва да му бъде възвърната човешката природа, той трябва да се осъзнае като свободно и духовно същество. Но ако човек остане материално и икономическо същество, а духовната му природа се обяви за илюзия на съзнанието, измамна идеология, той си остава роб и то роб по природа. В обективирания свят човек е само относително, а не абсолютно свободен, и свободата му изисква борба, съпротива срещу необходимостта, която той трябва да преодолее. Но свободата предполага духовно начало в човека, което се съпротивлява на поробващата необходимост. Свобода, която е резултат от необходимостта, не е действителна свобода, тя е само елемент от диалектиката на необходимостта. Хегел всъщност не познава истинската свобода."
Из „За робството и свободата на човека”

Николай Бердяев

Николай Александрович Бердяев (1874-1948) е руски философ и публицист. Заедно с Владимир Соловьов, Сергей Булгаков, Пьотр Струве, Семьон Франк, Павел Флоренски и други, Бердяев е една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско-религиозен ренесанс”.

Бердяев не пише философски творби в строгия смисъл на думата. Неговото творчество като форма по-скоро може да бъде причислено към публицистиката, но поради дълбочината на разсъжденията е определяно като философско. Той не се и опитва да създаде строга и формулирана философска концепция, а по-скоро изказва мнението си по различни философски и политически теми. Може да се каже, че „философската система на Бердяев” е по-скоро продукт на систематичния анализ, извършен от неговите последователи, отколкото следствие на някаква премислена авторска концепция.

Голяма част от произведенията са белязани от явна критика спрямо утвърдилия се в Русия болшевизъм, засягат социални проблеми, Бердяев очертава и виждането си за едно по-добре устроено общество. Философът не вижда изхода от съвременната му политическа криза в нито решенията, предлагани от модерната либерална демокрация, нито в острите мерки на социализма, нито в крайния десен консерватизъм, чието олицетворение за Бердяев е монархията. Той има за идеал общество, при което доминира духовното и божественото, но не олицетворявано от църковни или държавни йерарси.

Цялото творчество на автора е белязано от неприкрит руски патриотизъм и вярност към учението на православната църква. Като основен акцент обаче е изведена идеята за „самопознанието”, в което Бердяев вижда единствения смисъл на което и да е познание и всъщност единственото възможно истинско познание. Тук неговите критици го упрекват, че разбира познанието като интровертна дейност. Самият той обаче не прави такова разграничение. Въпреки да твърди, че познанието, което не „се е превъплътило” в самопознание”, е безплодно усилие на ума, Бердяев не омаловажава познанието за външното, а го възприема като етап и материал по пътя към самопознанието.