ИПИ Библиотека

Тази книга е специално издание в памет на Маргарет Тачър. В един том е събрано най-интересното от нейните мемоари – “Пътят към върха”, “Годините на Даунинг Стрийт” и “Изкуството на държавника”. Това е книга за личния живот на лейди Тачър, за политическата й съдба, за нейните задълбочени анализи на световните процеси.

“Всеки, който има амбицията да застане начело на народа си, не бива никога да забравя, че политическият пост е преди всичко доверие. Всъщност властта е най-висшата форма на доверие. Няма значение къде – дали в Съединените щати, където “ние, народът”, е признатият суверен, или във Великобритания, където “ние” е монархия – задължението на политика, а още повече на държавника е да служи. Отначало до край.
Истина е склонността на политиците да забравят задълженията си, след като са били всмукани в редовете на националния елит, и тя важи до днес. А може би се е и засилила. Никога политиците не са се занимавали толкова много с хората от своята среда и толкова малко с останалите, както в наши дни. Никога не е имало толкова много международни форуми. Демократичните задръжки пред парламентарната отчетност никога не са били по-слаби. И никога изкушението да се забравят корените и принципите не е било толкова силно. Президенти и министър-председатели сега трябва да се борят както никога, за да не литнат над досадите на ежедневието. И е голяма вероятността мнозина да престанат да се съпротивляват на съблазните.”

Това са думи на Маргарет Тачър, която още в първите години на своето консервативно правителство подчертаваше, че държавата, както и домакинството се управляват съгласно един и същ общ принцип – не можеш да харчиш повече, отколкото си изработил. И за учудване на журналистите от “Таймс” и “Сънди Таймс” демонстративно изгасяше ненужните лампи в резиденцията си на “Даунинг Стрийт” 10. Въпреки евентуалните насмешки и упреци за стиснатост и дребнавост, които не й бяха спестени.

Маргарет Тачър

Маргарет Хилда Тачър или Баронеса Тачър от Кестевен (13 октомври 1925 – 8 април 2013) е британски политик и първата жена, изпълнявала функциите на министър-председател в Обединеното кралство — позиция, която тя заема от 4 май 1979 до 28 ноември 1990 г. Тя е лидер на Консервативната партия от 1975 г. до края на премиерството си. Още преди да дойде на власт, тя е наричана Желязната лейди в съветскатапропаганда — прозвище, останало до днес.

Маргарет Тачър е отличена с рицарския „Орден на жартиера“.

Маргарет Тачър поставя добре осъзнатият национализъм в основата на своята политика. По време на своето управление (1979-1990 г.) тя съумява да върне вярата на британците в техните традиционни ценности и във възможността страната им да възстанови поне отчасти позициите си на световната политическа сцена.

"Нацията не е нищо друго, освен едно голямо семейство - отбелязва през 1980 г. Тачър, според която - Пътят, към който ни тласка лейбъристката левица, този нов кошмар в стил Оруел, трябва да ни накара с нова енергия да насочим всичките си морални сили за възраждането на нацията и качествата на нашата свободна страна. Ако претърпим поражение, извоюваните от британците свободи могат да се окажат под заплаха. Затова нека не се поддаваме на уговорките на слабоволните и не обръщаме внимание на заплахите на екстремистите. Ако всички заедно изпълним своя дълг, успехът е неминуем”.

Модернизацията на британската икономика и твърдият отпор на опитите за разпалване на класова ненавист от страна на левицата се съчетават в политиката на консерваторите по времето на Тачър с ясния стремеж интересите на страната да бъдат достойно защитени във всяка точка на земното кълбо. Комбинацията от политически национализъм и икономически либерализъм, която лежи в основата на държавническата политика на Маргарет Тачър, кара някои политически наблюдатели да я подозират в “популизъм”. Всъщност тя е един от първите политици в съвременна Европа, открили, че в епохата на края на Студената война отново става възможно успешно да се съчетаят икономическият просперитет и политическата независимост. Тачър твърдо вярва във възможността за създаването на нов международен ред, в който всяка държава (и особено тези, принадлежащи към “великите сили”) следва да се ръководи преди всичко от собствените си национални интереси. Според нея подобна политика предлага по-големи перспективи за осигуряване на мира и просперитета в Европа и в света, отколкото изградените по време на Студената война системи на взаимна обвързаност, които без ръководство и задължителност все повече губят ориентация.

Своеобразният национализъм на Тачър е и в основата на външната ѝ политика. Обикновено като пример в това отношение се дават решителните ѝ действия при Фолкландската криза през 1982 г., когато тя определя необходимостта от оказване на военен отпор срещу аржентинската агресия като “въпрос на чест за Британия като нация, на “самочувствие” и в крайна сметка - на нейното положение в света”.

В много по-голяма степен обаче този национализъм добива своето реално изражение в “европейската политика” на Тачър, която се ръководи от принципа за формирането на обединена Европа на независимите, суверенни и хомогенни национални държави, категорично противопоставяйки се на тезата за превръщането на ЕС във “федерална европейска държава”. През 1988 г. тя ясно заявява в Брюж, че подобна концепция за бъдещето на Стария континент е опит за “ликвидирането на националната самобитност на западноевропейските страни и концентрирането на цялата власт в центъра на европейския конгломерат, което е недопустимо”.