ИПИ Библиотека

«Критика на практическия разум» е непосредствено продължение на «Критика на чистия разум», в която Кант излага учението си за нравствеността – критическа етика или метафизика на нравите.
В основата на етиката, според Кант, е не стремежът към щастие (както е при епикурейците), а стремежът да бъдеш достоен за щастието. Това се осъществява чрез изпълнение на дълга, който Кант отъждествява с категорическия императив. Основен атрибут на дълга е безкористността (за разлика от хипотетическия императив, който определя не безкористността, а полезността). Кант прави съпоставка между своето разбиране за дълг и нравственото чувства на британските философи, като отбелязва, че дългът не може да бъде чувство, независимо, че предшества опита. За Кант дългът е именно императив за свободна воля, доколкото дългът произлиза от самооценката на постъпките.

Понятието за най-висше съдържа вече едно двусмислие, което, ако не му се обърне внимание, може да причини ненужни спорове. Най-висшето може да означава върховното (supremum) или също и съвършеното (comsummatum). Първото е онова условие, което самото е безусловно, т.е. не е подчинено на никое друго условие (originarium); второто е онова цяло, което не е никаква част от едно още по-голямо цяло от същия вид (perfectissimum). Че добродетелта (като достойност да бъдем щастливи) е върховното условие на всичко онова, което може да ни изглежда желателно, следователно също и на всяко наше търсене на щастието, следователно, че е най-висшето благо, е доказано в Аналитиката.

Имануел Кант

Имануел Кант (1724-1804) е немски философ от ХVІІ век, родоначалник на немската класическа философия, който работи на границата между епохата на Просвещението и на Романтизма. Кант е последният влиятелен философ на модерна Европа от класическата плеяда в теория на знанието по време на Просвещението, която започва с Джон Лок, Джордж Бъркли и Дейвид Хюм.

Роден през 1724 г. в Кьонигсберг (днес Калининград), столицата на  Прусия, Кант израства в скромна и особено набожна среда, свързана с пиетисткото направление на лутеранството, което се застъпва за силна религиозна отдаденост, лично смирение и буквално разбиране на текстовете на Библията. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплина, като обучението набляга на латинския и религиозното възпитание за сметка на математиката и природните науки.

През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсберския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философията на Готфрид Лайбниц и Кристиан Волф под ръководството на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развитието на британската философия и наука и запознава Кант с новата математическа физика на Исак Нютон.

Основната философска доктрина на Кант е трансцеденталния идеализъм. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания.

От 1770 г. започва «критическият» период в творчеството на Кант. В същата година 46-годишният философ е назначен за професор по логика и метафизика в Кьонигсберския университе, където до 1797 г. преподава обширен кръг от дисциплини – философски, матемачисеки, физически. Именно през този период Имануел Кант написва фундаменталните си философски трудове, донесли му славата на един от гениалните мислители на ХVІІІ век и оказали огромно влияние на понататъшното развитие на фирософската мисъл по света:

«Критика на чистия разум»» (1781) - гносеология (епистемология)

«Критика на практическия разум» (1788) - етика

«Критика на способността за съждение» (1790) - естетика