ИПИ Библиотека

Имануел Кант сам определя «Критика на сопособността за съждение» като съединително звено между двете части на философията на разума: на теоретическата - «Критика на чистия разум» и на практическата философия - «Критика на практическия разум».

Прочее аз казвам: красивото е символ на нравствено-доброто; и дори само от това гледище (на едно отношение, което е естествено за всеки и което също всеки изисква от всички други като дълг) то се харесва с претенция за съгласие от всички, при което духът съзнава същевременно известно облагородяване и възвисяване над простата възприемчивост към едно удоволствие от сетивни впечатления и цени стойността на други също според подобна максима на тяхната способност за съждение.

Имануел Кант

Имануел Кант (1724-1804) е немски философ от ХVІІ век, родоначалник на немската класическа философия, който работи на границата между епохата на Просвещението и на Романтизма. Кант е последният влиятелен философ на модерна Европа от класическата плеяда в теория на знанието по време на Просвещението, която започва с Джон Лок, Джордж Бъркли и Дейвид Хюм.

Роден през 1724 г. в Кьонигсберг (днес Калининград), столицата на  Прусия, Кант израства в скромна и особено набожна среда, свързана с пиетисткото направление на лутеранството, което се застъпва за силна религиозна отдаденост, лично смирение и буквално разбиране на текстовете на Библията. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплина, като обучението набляга на латинския и религиозното възпитание за сметка на математиката и природните науки.

През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсберския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философията на Готфрид Лайбниц и Кристиан Волф под ръководството на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развитието на британската философия и наука и запознава Кант с новата математическа физика на Исак Нютон.

Основната философска доктрина на Кант е трансцеденталния идеализъм. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания.

От 1770 г. започва «критическият» период в творчеството на Кант. В същата година 46-годишният философ е назначен за професор по логика и метафизика в Кьонигсберския университе, където до 1797 г. преподава обширен кръг от дисциплини – философски, матемачисеки, физически. Именно през този период Имануел Кант написва фундаменталните си философски трудове, донесли му славата на един от гениалните мислители на ХVІІІ век и оказали огромно влияние на понататъшното развитие на фирософската мисъл по света:

«Критика на чистия разум»» (1781) - гносеология (епистемология)

«Критика на практическия разум» (1788) - етика

«Критика на способността за съждение» (1790) - естетика