ИПИ Библиотека

Вторият том съдържа: - "Философия на неравенството" - "Смисълът на историята” - "Новото Средновековие" За Бердяев е наистина трудно да се каже какво е той повече, в коя област неговият талант се изразява по-силно: във философията (онтологията и гносеологията), в етиката, в социологията, в политологията или във философската антропология. Всички науки за човека (но не като природно, а като социално същество) привличат неговото внимание и във всички като че ли еднакво топ проявява своето дарование. И ако има цялостна наука за човека, която именно поради своята комплексност може да се нарече хуманистика, несъмнено Бердяев е хуманитарист раr excellence. /Исак Паси/

"Революцията по природата не е духовна. Тя се ражда при упадък, при регрес на духовния живот, а не при подем и вътрешно развитие. По лицата на хората, увлечени в революцията, личи упадъкът на духовния живот. Изразът на тези лица е бездуховен и сам по себе си е присъда за революцията...Революцията отрича значението на духовния живот. Идеологията на революцията изхожда от външното и материалното, което е определящо, а не от вътрешното и духовното. Затова хората на духа никога не ще одобрят нашите революции, те имат свои, неведоми за вас революции."
Из „Философия на неравенството”

Николай Бердяев

Николай Александрович Бердяев (1874-1948) е руски философ и публицист. Заедно с Владимир Соловьов, Сергей Булгаков, Пьотр Струве, Семьон Франк, Павел Флоренски и други, Бердяев е една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско-религиозен ренесанс”.

Бердяев не пише философски творби в строгия смисъл на думата. Неговото творчество като форма по-скоро може да бъде причислено към публицистиката, но поради дълбочината на разсъжденията е определяно като философско. Той не се и опитва да създаде строга и формулирана философска концепция, а по-скоро изказва мнението си по различни философски и политически теми. Може да се каже, че „философската система на Бердяев” е по-скоро продукт на систематичния анализ, извършен от неговите последователи, отколкото следствие на някаква премислена авторска концепция.

Голяма част от произведенията са белязани от явна критика спрямо утвърдилия се в Русия болшевизъм, засягат социални проблеми, Бердяев очертава и виждането си за едно по-добре устроено общество. Философът не вижда изхода от съвременната му политическа криза в нито решенията, предлагани от модерната либерална демокрация, нито в острите мерки на социализма, нито в крайния десен консерватизъм, чието олицетворение за Бердяев е монархията. Той има за идеал общество, при което доминира духовното и божественото, но не олицетворявано от църковни или държавни йерарси.

Цялото творчество на автора е белязано от неприкрит руски патриотизъм и вярност към учението на православната църква. Като основен акцент обаче е изведена идеята за „самопознанието”, в което Бердяев вижда единствения смисъл на което и да е познание и всъщност единственото възможно истинско познание. Тук неговите критици го упрекват, че разбира познанието като интровертна дейност. Самият той обаче не прави такова разграничение. Въпреки да твърди, че познанието, което не „се е превъплътило” в самопознание”, е безплодно усилие на ума, Бердяев не омаловажава познанието за външното, а го възприема като етап и материал по пътя към самопознанието.