ИПИ Библиотека

Какво поражда екстремизма? Отчаянието, разбира се, отговаря философът Ортега-и-Гасет. Състоянието, при което човек се отчайва от живота си изобщо, спада към екстремните състояния - тогава няма множество възможности за изход, а само една.
Днес всеки държавник в Европа първо би направил връзка между тази теория и ислямския фундаментализъм. Авторът на дванадесетте лекции обаче прави препратки към християнството.
Издателство „Рива" дава възможност на любознателните да разширят познанията си за галилеизма в историята, възрожденския човек, прехода към рационализъм и други подобни теми през погледа на Хосе Ортега-и-Гасет.

„Животът не търпи да бъде подменян нито от вярата-откровение, нито от чистия разум. Затова е настъпила кризата на Ренесанса; затова и над нас е надвиснала - загадъчна, непонятна - нова криза. Срещу откровението се е опълчил чистият разум, науката; срещу чистия разум днес се изправя с претенции за власт самият живот - тоест жизненият разум, защото, както видяхме, да живееш е необходимостта да мислиш като реакция пред неумолимото обкръжение. Може да се живее и без да се мисли геометрически, физически, икономически, политически. Всичко това е чист разум, а човечеството на практика е живяло хилядолетия наред без него или го е имало само в зачатък. При реалната възможност да се живее без чист разум днес мнозина искат да се освободят от задължението да мислят, да се откажат с войнстващо презрение от разума. И това е напълно възможно като реакция срещу благоговението пред чистия разум, пред културализма. Но колкото по-доволни от това привидно - и тъй лесно - освобождение са днес мнозина, толкова по-неизбежно ще се чувстват в плен на другия, на неотвратимия разум; онзи разум, от който и да искаш, и да не искаш, няма как да се откажеш, защото той значи просто да живееш - това е жизненият разум.”

Хосе Ортега-и-Гасет

Хосе Ортега и Гасет (исп.: José Ortega y Gasset), (1883 - 1955) е испански философ, социолог, есеист и хуманист.

Хосе Ортега-и-Гасет е роден на 9 май 1883 г. в Мадрид, в семейство на представители на либералната буржоазия. Фамилията на неговата майка притежава и издава мадридския всекидневник "El Imparcial". Баща му - дон Хосе Ортега-и-Муниля – е журналист и редактор в същия вестник.

Получава много добро образование в йезуитски колеж, след което следва в Мадридския университет (1898-1902) и защитава дисертация по философия (1904). През 1905 г. заминава за няколко години в Германия, където изучава философия в университетите в Лайпциг, Берлин и Марбург. От 1910 до 1936 г. е професор по метафизика, където освен със собственото си творчество активно се занимава и с популяризиране и издаване на представителите на най-новата немска философия (Шелер, Хусерл, Шпенглер, Фройд и др.).

След края на Гражданската война в Испания Ортега и Гасет е принуден да емигрира първоначално във Франция и Холандия, а след това в Аржентина, където продължава своята идейна борба срещу франкизма. След войната се завръща в Испания и отново започва да преподава философия като професор в Мадридския университет (1945), а няколко години по-късно основава Институт аза хуманитаристика (1948). 

През 1914 г. пише първата си книга - "Размисли за дон Кихот". През 1916 г. е съосновател на всекидневника "El sol". През 1923 г. основава списание и издателството “Revista de Occidente”, оказало голямо влияние  върху развитието на испанската философска мисъл и култура. През 1934 г. публикува книгата "Еn torno а Galileo" ("По повод на Галилей"), а през 1935 г. - "Историята като система".

Хосе Ортега и Гасет е сред най-блестящите изследователи на същността и еволюцията на европейската идея, у нас доскоро беше известен предимно с фундаменталния си труд “Бунтът на масите” (1930). Великолепният сборник от статии и лекции “Мисли за Европа”, писани през различни периоди от първата половина на ХХ-ти век, оформя едно напълно завършено и невероятно актуално дори и днес виждане за развитието и възможностите на Стария континент.

Други книги от Хосе Ортега-и-Гасет: „Темата на нашето време” (1923), „Изтощена Испания” (1922), „Дехуманизация на изкуството” (1925), „Към една философия на историята” (1941), „Същност на историческите кризи” (1943).