ИПИ Библиотека

Четвъртият том от събраните съчинения на Николай Бердяев включва: Предназначението на човека (1931) и Мирогледът на Достоевски (1923).

"Познанието, противопоставено на битието като един коренно различен предмет, е резултат от нещо вторично, а не първично, то е вече резултат от рефлексията. Първичното е, че познанието само е битие и произтича от битието. Един от най-големите и неоправдани гносеологични предразсъдъци се състои в това, че срещу познанието се поставя предмет извън него, обектът, който трябва да бъде изразен и отразен от него. Ако се извисим до духовно разбиране на познанието, ще ни стане ясно, че то е акт, при който със самото битие нещо става, то се просветлява. Не някой или нещо опознава битието като външен предмет, а битието само се опознава и по такъв начин — просветлява и израства."

Николай Бердяев

Николай Александрович Бердяев (1874-1948) е руски философ и публицист. Заедно с Владимир Соловьов, Сергей Булгаков, Пьотр Струве, Семьон Франк, Павел Флоренски и други, Бердяев е една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско-религиозен ренесанс”.

Бердяев не пише философски творби в строгия смисъл на думата. Неговото творчество като форма по-скоро може да бъде причислено към публицистиката, но поради дълбочината на разсъжденията е определяно като философско. Той не се и опитва да създаде строга и формулирана философска концепция, а по-скоро изказва мнението си по различни философски и политически теми. Може да се каже, че „философската система на Бердяев” е по-скоро продукт на систематичния анализ, извършен от неговите последователи, отколкото следствие на някаква премислена авторска концепция.

Голяма част от произведенията са белязани от явна критика спрямо утвърдилия се в Русия болшевизъм, засягат социални проблеми, Бердяев очертава и виждането си за едно по-добре устроено общество. Философът не вижда изхода от съвременната му политическа криза в нито решенията, предлагани от модерната либерална демокрация, нито в острите мерки на социализма, нито в крайния десен консерватизъм, чието олицетворение за Бердяев е монархията. Той има за идеал общество, при което доминира духовното и божественото, но не олицетворявано от църковни или държавни йерарси.

Цялото творчество на автора е белязано от неприкрит руски патриотизъм и вярност към учението на православната църква. Като основен акцент обаче е изведена идеята за „самопознанието”, в което Бердяев вижда единствения смисъл на което и да е познание и всъщност единственото възможно истинско познание. Тук неговите критици го упрекват, че разбира познанието като интровертна дейност. Самият той обаче не прави такова разграничение. Въпреки да твърди, че познанието, което не „се е превъплътило” в самопознание”, е безплодно усилие на ума, Бердяев не омаловажава познанието за външното, а го възприема като етап и материал по пътя към самопознанието.