Аналитичен указател — скица на основния ред на мисли
ВЪВЕДЕНИЕ:
Науката в същината си е анархистично начинание: теоретичният анархизъм е по-хуманен и вероятно ще насърчи прогреса повече, отколкото неговите алтернативи, поддържащи реда и закона.
ГЛАВА I:
Това се вижда както от изследването на исторически епизоди, така и от абстрактния анализ на отношението между идея и действие. Единственият принцип, който не възпира прогреса, е: Всичко е позволено — Anything goes.
ГЛАВА II:
Например, можем да използваме хипотези, които противоречат на утвърдени теории и/или на установени експериментални резултати. Можем да постигнем напредък в науката, като постъпваме контраиндуктивно.
ГЛАВА III:
Условието за съвместимост, изискващо новите хипотези да бъдат в съгласие с възприети теории, е несъстоятелно, защото запазва по-старата, а не по-добрата теория. Хипотезите, противоречащи на потвърдени теории, ни дават данни, които не могат да бъдат получени по никакъв друг начин. Пролиферацията на теориите е благотворна за науката, докато еднообразието отслабва критичната й сила. Също така еднообразието заплашва свободното развитие на индивида.
ГЛАВА IV:
Няма идея, колкото и стара и абсурдна да е тя, която да не може да подобри нашето знание. Нека науката да попие цялата история на мисълта и да я използва за подобряването на всяка една теория. Да не се отхвърля също и политическата намеса. Тя може да бъде необходима, за да се преодолее шовинизмът на науката, която се съпротивлява срещу алтернативите на статуквото.
ГЛАВА V:
Нито една теория никога не е в съгласие с всички факти от своята област, но въпреки това не всякога теорията е тази, която трябва да бъде укорена. Фактите са изградени от по-стари идеологии и сблъсъкът между фактите и теориите може да бъде доказателство за напредък. Това е и първата стъпка в нашия опит да намерим принципите, неявно включени в привичните понятия на наблюдението.
ГЛАВА VI:
Като пример за такъв опит ще разгледам аргумента за кулата, който аристотелистите използвали, за да опровергаят идеята за движението на Земята. Аргументът съдържа естествени интерпретации — идеи, така тясно свързани с наблюденията, че е необходимо специално усилие, за да се разбере, че съществуват, и да се определи съдържанието им. Галилей открива естествените интерпретации, несъвместими със схващанията на Коперник, и ги заменя с други.
ГЛАВА VII:
Новите естествени интерпретации формират нов и силно абстрактен език на наблюдението. Те са въведени и прикрити така, че не може да се забележи, че е била направена подмяна (метод на припомнянето). Те съдържат идеята за относителността на всяко движение и закона за кръговата инерция.
ГЛАВА VIII:
Първоначалните затруднения, причинени от промяната, биват разсеяни от ad hoc хипотези, които по този начин изпълняват в случая положителна роля. Те дават на новите теории да си поемат дъх и набелязват посоката на бъдещите изследвания.
ГЛАВА IX:
Освен естествените интерпретации Галилей също така променя възприятията, които могат да заплашат Коперник. Той приема, че има такива възприятия, възхвалява Коперник, че ги е пренебрегнал, и обявява, че ги е отстранил с помощта на телескопа. Обаче той не предлага теоретически основания да се предполага, че телескопът дава вярно изображение на небето.
ГЛАВА X:
Също така и първоначалният опит с телескопа не осигурил такива основания. Първите телескопски наблюдения на небето са неясни, неопределени, противоречиви и в разрез с онова, което всеки може да види с невъоръжено око. А единствената теория, която би могла да помогне за отделяне на илюзиите, причинени от телескопа, от правдивите явления, била опровергана от прости проверки.
ГЛАВА XI:
От друга страна, има някои телескопски явления, които са чисто коперникански. Галилей представя тези явления като независими свидетелства в полза на Коперник, а положението по-скоро е следното: един опроверган възглед — коперниканизмът — прилича по нещо на явления, произтичащи от друг опроверган възглед — идеята, че телескопските явления са достоверни изображения на небето. Галилей печели поради своя стил и хитроумната си техника на убеждаване, защото пише на италиански, а не на латински и защото се обръща към хора, които темпераментно се противопоставят на старите идеи и на каноните за обучение, свързани с тях.
ГЛАВА XII:
Такива “ирационални” методи на подкрепа са необходими поради “неравномерното развитие” (Маркс, Ленин) на различни части на науката. Коперниканизмът и други съществени съставки на съвременната наука са оцелели, само защото в тяхното минало гласът на разума често не е бил слушан.
ГЛАВА XIII:
Методът на Галилей работи също така и в други области. Например, той може да бъде използван, за да отстрани съществуващите аргументи против материализма и да сложи край на философския проблем душа/тяло. (Обаче научните проблеми, които му съответстват, остават незасегнати.)
ГЛАВА XIV:
Получените досега резултати ни внушават да премахнем разграничението между контекст на откритие и контекст на обосноваване и да пренебрегнем свързаното с него разграничение между термините на наблюдението и теоретичните термини. Нито едно от тези разграничения не играе някаква роля в научната практика. Опитите те да бъдат наложени биха имали опустошителни последици.
ГЛАВА XV:
Накрая, обсъжданията в глави VI-XII показват, че Попъровата версия на плурализма на Мил е несъвместима с научната практика и би унищожила науката във вида, в който я познаваме. Ако се съобразим с науката, разумът не може да бъде универсален, а не-разумът не може да бъде изключен. Това качество на науката изисква една анархистична епистемология. Осъзнаването на факта, че науката не е нещо свято и че спорът между мита и науката е бил прекратен, без да е спечелила нито една от страните, още повече подсилва доводите в полза на анархизма.
ГЛАВА XVI:
Дори и изкусният опит на Лакатош да създаде методология, която (а) не дава заповеди и все пак (б) ограничава дейностите ни за увеличаване на знанието, не се изплъзва от това заключение, тъй като философията на Лакатош изглежда либерална, само защото е маскиран анархизъм. А неговите стандарти, които са извлечени от модерната наука, не могат да бъдат считани за безпристрастни арбитри в стълкновението между съвременната и Аристотеловата наука, мита, магията, религията и др.
ГЛАВА XVII:
Нещо повече. Стандартите, изискващи сравнение на съдържанието, не всякога са приложими. Съдържанията на някои теории са несравними, в смисъл, че между тях не може да се открие нито едно от обичайните логически отношения (включване, изключване и пресичане). Така става, когато сравним митовете с науката. Така става и в най-напредналите, най-обобщаващи и затова най-митологични части на самата наука.
ГЛАВА XVIII:
Поради тази причина науката стои много по-близо до мита, отколкото е готова да допусне научната философия. Тя е една от многото форми на мисълта, които са били развити от човека, и не е непременно най-добрата. Тя е фрапантна, шумна и нахална, но притежава някакво превъзходство само за онези, които предварително са взели решение в полза на една определена идеология, или за онези, които са я приели, без някога да са проучвали предимствата и границите й. И тъй като приемането и отхвърлянето на идеологиите трябва да бъде лична работа, от това следва, че отделянето на държавата от църквата трябва да бъде допълнено с отделянето на държавата от науката — тази най-нова, най-агресивна и най-догматична религиозна институция. Това отделяне е може би единственият ни шанс да постигнем човечност, на която сме способни, но никога не сме могли да осъществим напълно.
Index of Economic Freedom 2010
Lectures on the Relation between Law and Public Opinion in England during the Nineteenth Century
Библиотеката съществува