ИПИ Библиотека

Учението за вечния мир у Кант е неотменна част от цялата негова теоретическа и практическа философия и по-специално – от неговата философия на историята.
За Кант вечният мир, който е трябвало да следва така наречените мирни договори, не е празна идея, а дълг и следователно нравствена задача за политиците и държавниците, която може да се разреши само върху основата на едно всеобщо законодателство, уреждащо отношенията на държавите помежду им и отношенията на гражданите в една световна държава като съюз на държавите.
Кант за първи път определя културните и философските основи на бъдещето обединяване на Европа в семейство на просветените народи, твърдейки, че „просвещението – това е мъжеството да използваш собствения си разум”.

СЕКЦИЯ ПЪРВА,
КОЯТО СЪДЪРЖА ПРЕЛИМИНАРНИТЕ ЧЛЕНОВЕ КЪМ ВЕЧНИЯ МИР МЕЖДУ ДЪРЖАВИТЕ

І. „Никой мирен договор не бива да важи за такъв, ако в тайна уговорка съдържа възможност за бъдеща война”
Защото тогава той би бил просто примирие, отлагане на военните действия, не мир, който означава края на всички враждебни действия, и да се прибавя към него прилагателното вече е вече подозрителен плеоназъм.

Имануел Кант

Имануел Кант (1724-1804) е немски философ от ХVІІ век, родоначалник на немската класическа философия, който работи на границата между епохата на Просвещението и на Романтизма. Кант е последният влиятелен философ на модерна Европа от класическата плеяда в теория на знанието по време на Просвещението, която започва с Джон Лок, Джордж Бъркли и Дейвид Хюм.

Роден през 1724 г. в Кьонигсберг (днес Калининград), столицата на  Прусия, Кант израства в скромна и особено набожна среда, свързана с пиетисткото направление на лутеранството, което се застъпва за силна религиозна отдаденост, лично смирение и буквално разбиране на текстовете на Библията. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплина, като обучението набляга на латинския и религиозното възпитание за сметка на математиката и природните науки.

През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсберския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философията на Готфрид Лайбниц и Кристиан Волф под ръководството на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развитието на британската философия и наука и запознава Кант с новата математическа физика на Исак Нютон.

Основната философска доктрина на Кант е трансцеденталния идеализъм. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания.

От 1770 г. започва «критическият» период в творчеството на Кант. В същата година 46-годишният философ е назначен за професор по логика и метафизика в Кьонигсберския университе, където до 1797 г. преподава обширен кръг от дисциплини – философски, матемачисеки, физически. Именно през този период Имануел Кант написва фундаменталните си философски трудове, донесли му славата на един от гениалните мислители на ХVІІІ век и оказали огромно влияние на понататъшното развитие на фирософската мисъл по света:

«Критика на чистия разум»» (1781) - гносеология (епистемология)

«Критика на практическия разум» (1788) - етика

«Критика на способността за съждение» (1790) - естетика