ИПИ Библиотека

ПРЕДГОВОР

В моя духовен живот значението на Достоевски бе определящо. Още като момче получих закваската на Достоевски. Той разтърси моята душа по-силно от всеки друг писател и мислител. Винаги разделях хората на едни, които разбират Достоевски и на други, които са чужди на неговия дух. Твърде ранното ориентиране на моето съзнание към философските въпроси бе свързано с „проклетите въпроси” на Достоевски. Всеки път, когато препрочитах Достоевски, той се откриваше пред мен откъм нови и нови страни. През юношеските ми години в моята душа се запечата с пронизваща острота темата на „Легенда за Великия Инквизитор”. Моят първи интерес към Христос беше интерес към образа на Христос от Легендата. Идеята за свободата винаги беше основна в моето религиозно светоусещане и мироглед, и в тази първична интуиция за свободата се срещнах с Достоевски, като със своя духовна родина. Отдавна изпитвах потребност да напиша книга за Достоевски и само частично осъществих това в няколко статии. Семинарът за Достоевски, който ръководех в „Свободната Академия за Духовна Култура” през зимата на 1920 — 1921 година окончателно ме подтикна да събера всички мои мисли за Достоевски. И аз написах тази книга, в която не само се опитах да разкрия мирогледа на Достоевски, но и вложих твърде много от своя собствен мироглед.

Москва, 23 септември 1921 г.

„В творчеството на Достоевски се извършва изригване на подземни, подпочвени вулкани на човешкия дух. Сякаш дълго време се е натрупвала революционната духовна енергия, почвата е ставала все повече и повече вулканична, а на повърхността, в плоскостното си съществование душата е оставала статично устойчива, вкарана в граници, подчинена на норми. И ето, накрая се е извършил бурният пробив, взривът на динамита. Достоевски е именно глашатай на извършващата се революция на духа.”

Николай Бердяев

Николай Александрович Бердяев (1874-1948) е руски философ и публицист. Заедно с Владимир Соловьов, Сергей Булгаков, Пьотр Струве, Семьон Франк, Павел Флоренски и други, Бердяев е една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско-религиозен ренесанс”.

Бердяев не пише философски творби в строгия смисъл на думата. Неговото творчество като форма по-скоро може да бъде причислено към публицистиката, но поради дълбочината на разсъжденията е определяно като философско. Той не се и опитва да създаде строга и формулирана философска концепция, а по-скоро изказва мнението си по различни философски и политически теми. Може да се каже, че „философската система на Бердяев” е по-скоро продукт на систематичния анализ, извършен от неговите последователи, отколкото следствие на някаква премислена авторска концепция.

Голяма част от произведенията са белязани от явна критика спрямо утвърдилия се в Русия болшевизъм, засягат социални проблеми, Бердяев очертава и виждането си за едно по-добре устроено общество. Философът не вижда изхода от съвременната му политическа криза в нито решенията, предлагани от модерната либерална демокрация, нито в острите мерки на социализма, нито в крайния десен консерватизъм, чието олицетворение за Бердяев е монархията. Той има за идеал общество, при което доминира духовното и божественото, но не олицетворявано от църковни или държавни йерарси.

Цялото творчество на автора е белязано от неприкрит руски патриотизъм и вярност към учението на православната църква. Като основен акцент обаче е изведена идеята за „самопознанието”, в което Бердяев вижда единствения смисъл на което и да е познание и всъщност единственото възможно истинско познание. Тук неговите критици го упрекват, че разбира познанието като интровертна дейност. Самият той обаче не прави такова разграничение. Въпреки да твърди, че познанието, което не „се е превъплътило” в самопознание”, е безплодно усилие на ума, Бердяев не омаловажава познанието за външното, а го възприема като етап и материал по пътя към самопознанието.