ИПИ Библиотека

„Строителите на съвременна България“ е книга на българския публицист и дипломат Симеон Радев, написана през 1910-1911 г., и посветена на изграждането на Третата българска държава. В трите ѝ тома подробно са разгледани политиката, историята, икономиката и задкулисните интриги в първите няколко десетилетия след Освобождението.
В мащабния си труд Радев описва следните събития от живота на младата българска държава: Берлинския конгрес и последвалото от него раздробяване на Санстефанска България, избирането на Александър Батенберг за български княз, изработването на Търновската конституция, борбите между консерватори и либерали, разцеплението на последните, суспендиранито на конституцията от страна на княза, подготовката и осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Сръбско-българската война, преврата срещу княз Александър I, възстановяването му на трона с помощта на Стефан Стамболов и абдикацията му, сформирането на регентството и неговите дипломатически усилия да съхрани независимостта на България, русофилските бунтове в Русе и Силистра и тяхното потушаване.
В "Строителите на съвременна България", Симеон Радев прави психологически портрети на множество личности изиграли важна роля в българската история: Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Драган Цанков, Александър I Батенберг, Захари Стоянов, Гаврил Кръстевич, Васил Радославов, Анастас Бендерев, Радко Димитриев, Васил Друмев и други. Сред чуждестранните държавници, на които Радев прави характеристика, са крал Милан I Обренович, император Александър III и генерал Каулбарс. Сам Радев в "Как замислих и написах "Строителите на съвременна България" (1964) признава, че негова гордост са именно тези портрети. За него характерът и личните подбуди са от особено значение за правилното разбиране на мотивите направляващи държавници, политици и военни. Тези портрети обаче са и предмет на някои спорове относно обективността на автора.
Подготвяйки книгата си, Радев се среща лично с някой от участниците в описваните от него събития. Сред тях са Иван Стоянович, генерал Данаил Николаев, генерал Анастас Бенделев, генерал Георги Вазов, Петър Димитров, Драган Цанков, Григор Начович, Екатерина Каравелова и други. Авторът се позовава и на сведения, получени от руски дипломати при поверителни разговори.
При излизането си от печат „Строителите на съвременна България“ е приета с голям интерес от българската публика и с времето се утвърждава като значим труд относно историята на Третата българска държава, като за нейните качества ласкаво се изказва и Константин Иречек. За нейната популярност допринася и ефектният ѝ драматичен стил.
В спомена си „Приятелството ми с Александър Балабанов “ Симеон Радев споменава, че от около 1934 г. работи по трети том на „Строителите...“. Едва през 2009 г. той е издаден за първи път. Обхваща периода от детронирането на княз Александър I Батенберг до възшествието на княз Фердинанд на българския престол. В книгата са описани 270 исторически персонажа. Радев коментира и имперската политика на Русия. Място отделя и на Стефан Стамболов и ролята му в новата българска история, както и на редица други видни българи.

"Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.
Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.
Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.
Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството: тия качества са твърде общи, за да могат да послужат като характеристика на едно поколение и като релиеф на една епоха. Това, което ний наричаме национализъм на нашето Възраждане, това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!" Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало."

Симеон Радев

Симеон Трайчев Радев (1879 - 1967) е едно от имената в българската история, които не заслужават непознаване. Връстник на българската държава, той е личност, която заслужава само почит и уважение. Виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист, автор на „Строителите на съвременна България “ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.

Симеон Радев е роден на 19 януари 1879 г. в град Ресен, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е търговец, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо - Коте Низам, е служил в Цариград при княз Стефан Богориди.

Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във френския султански лицей „Галатасарай “ в Цариград. На 16-годишна възраст (1895) е приет в Цариград за член на ВМОРО по предложение на Гоце Делчев. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г.

Отдаден вече страстно на журналистика, от 1901 г. Симеон Радев става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща”, на който две години по-късно е редактор, после и главен редактор. По това влеме участва активно и в дейността на Върховния макодено-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган - в. „Реформи”. След напускането на лицея следва право в Женева и Париж, където негов състудент е Венелин Ганев. В Швейцария  издава „Ефор “ (1900 - 1901 г.), а в Париж (1902 - 1903 г.) – „Мувман Маседониан “ - неофициални печатни органи на ВМОРО и ВМОК. Средствата за издаването на вестниците са му предоставени от Гоце Делчев и Борис Сарафов.

По времето, когато е в Швейцария Радев общува с българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. През 1904 г., във Виена, той установява контакт с ръководителите на Втория интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Плеханов се ангажира на по-късна среща със Симеон Радев и Борис Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александъ Балабанов става редактор в списанието „Художник “, което излиза в периода 1905-1909 г. След Младотурската революция (1908) Радев участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. От писмата му от Солун до д-р Никола Генадиев черпи информация самият княз Фердинанд и те изиграват определена роля и за неговото навлизане в дипломатическата кариера. От турска страна дори му е предложен министерски пост и място в Отоманския парламент.

През март 1911 г. Радев основава всекидневника „Воля “ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България “, която е едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас.

Симеон Радев се записва като доброволец в Балканската война, като първо е зачислен в главната квартира в Стара Загора като преводач, а после се премества в Македоно-одринското опълчение, където в редовете на Трета солунска дружина взима участие в боевете в Източна Тракия и в първите боеве срещу сърбите при Осоговската планина в Междусъюзническата война през 1913 г. Награден е с орден „За храброст“ ІV степен.

След началото на Междусъюзническата война Радев е извикан в София и прехвърлен в Букурещ, където участва в Букурещката мирна конференция и взема дейно участие в изработването на временното примирие. След подписването на мирния договор той остава като пълномощен министър в Букурещ до 1916 г. по личното настояване на румънския крал Карол I.

След влизането на Румъния в Първата световна война е преместен в Берн, Швейцария. Подава си оставката през 1917 г., напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев, заедно с Андрей Ляпчев взима участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. В 1918 г. Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през XIX век“. Същата книга е преведена през 1927 г. на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София. Под критичния поглед на Радев след Първата световна война Старозагорският митрополит Методий Кусев пише останалите без последствие изложения до американския президент Т. У. Уилсън. Радев е член-учредител на Македонския научен институт.^[ По настояване на Тодор Александров Симеон Радев приема да стане и масон.

Симеон Радев продължава дипломатическата си работа след войната като пълномощен министър в Хага (1920-1921) и Анкара (1923-1925). През 1923 г. се жени за известната българска художничка Бистра Винарова. На 18 октомври 1925 г. Симеон Радев подписва Ангорския договор в Анкара. По късно е посланик във Вашингтон (1925-1933), Лондон (1935-1938) и Брюксел (1938-1940). След освобождението на Македония през пролетта на 1941 г. Симеон Радев посещава родния си край. От 1940 до 1944 г. е пълномощен министър на разположение в София.

След 9 септевмри 1944 г. е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. По-късно, по предложение на Тодор Павлов, за архива на БАН, той диктува мемоарната си сага от 10 тома.

Писателят и журналист Траян Радев (1929-2010) е негов син. След 1950 г. баща му успява да го направи свой секретар за отпуснатата щатна бройка от академията на науките. Понеже бащата има проблеми със зрението, синът започва собственоръчно да обработва бащините си трудове. От тях досега са публикувани само няколко произведения - “Ранни спомени" том 1, 2 и 3, “Това, което видях от Балканската война”(1993), “Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г.”(1993) и “Българската студентска колония в Женева” (1898 - 1899 г.) (1994), том 3 на "Строителите на съвременна България" (2009), "Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия" (2012).

Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Той се проявява като критик в най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичен живот на България. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях, писани в различно време, са поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която излиза през 1965 г. и е посрещната с изключителен интерес от българския читател.

Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 г. Последните му думи са: „Дадох ли нещо за България?”