БЪЛГАРИЯ ОТИВА НА ВОЙНА
Но ключът към Балканите е България, не Румъния. Напуснахме Букурещ в малък мръсен влак и бавно запълзяхме на юг през горещата равнина; минавахме покрай окаяни селца с колиби от кал и слама, като леговищата на някое низше централноафриканско племе. Кротки, покорни на вид селяни в бели дрехи зяпаха глуповато локомотива. Спирахме и на най-малката гаричка, сякаш румънското правителство показваше равнодушното си презрение към пътуващите за България, а в Гюргево всички биваха подлагани на ненужно строга проверка от дребни деспотични митничари, които правеха напускането на страната възможно най-неприятно.
Но отвъд жълтия Дунав се намира друг свят. Докато параходът е още на стотина метра от кея, някой те поздравява с усмивка – едър мургав полицай, който е бил в Америка и когото срещнахме преди два месеца, когато за пръв път минахме оттук. Добродушни, непохватни войници те посрещат с усмивка за „добре дошъл” и се правят, че преглеждат багажа ти. Докато стоим там, един добре облечен непознат казва на френски:
– Вие сте чужденци, нали? Мога ли да ви помогна с нещо?
Той не е гид, а просто пътник като теб, но българин и следователно – приятелски настроен. Чудесно е отново да видиш простоватите, невъзмутими и открити лица на тези планинци и свободни хора, а слухът ти да се изпълни с пращящата жизненост на славянската реч. България е единствената страна на света, където можеш да заговориш всекиго на улицата и да получиш любезен отговор – където, ако някой продавач сгреши с рестото, ще те догони до хотела, за да ти върне два цента. Никое чувство не може да бъде по-вълнуващо от нашето облекчение, че отново сме в страна с истински хора.
Влакът пухти нагоре през Русчук – наполовина турски със своите минарета, ширнали се покриви с керемиди, селяни в провиснали потури, червени пояси и тюрбани – и поема по баирите на юг, които по-нататък се извисяват в още по-високи планини. Подминаваме сватбена процесия – четири волски коли, натоварени с оживени мъже и девойки, които развяват на вятъра хартиени ленти и изглеждат жизнерадостни в бродираните си носии и нанизи от жълтици, с пъстри одеяла, гроздове и цветя. Отпред язди мъж върху муле и бие тъпан, а из полето лудее ескадрон от подвикващи юноши на коне… Пада нощта – студена нощ, характерна за високите места – а на сутринта се будиш, докато влакът забързано се спуска по виеща се клисура край буен планински поток, между високи, обрасли с шубраци зъбери, където пастири в домашнопредени кафяви ямурлуци пасат козите си на фона на небето. Подминаваме дефилета, в които се гушат селца, неподредени и турски, с червени покриви, потопени в море от плодни дървета; докато накрая планината се разчупва и виждаш София, кацнала като корона върху малкия си хълм – същинско приказно градче в жълто и червено, над което се извисява златният купол и планината отзад.
Джон Рийд
Джон Сайлас Рийд (1887-1920) e американски журналист и социалист, автор на известната в цял свят книга "Десет дни, които разтърсиха света".
Роден е в Портланд, Орегон. Завършва Харвард през 1910 г., след което започва работа като журналист. Още като студент става привърженик и защитник на социалистическата идея. Рийд е един от основателите на Комунистическата работническа партия в САЩ.
През есента на 1913 г. Джон Рийд е изпратен от списание „Метрополитън” да отрази Мексиканската революция. В продължение на четири месеца той е в лагера на Панчо Виля. Заедно с него става представител на Конституционните сили след тяхната победа над федералните войски. За тези четири месеца Рийд публикува серия репортажи, които му създават име на военен журналист. През 1914 г. тези репортажи са събрани в книгата «Мексико в огън».
Работи като военен кореспондент в Европа през Първата световна война (1914-1918). Изпращат го в Източна Европа. С него е и канадският художник Бордман Робинсън. Своето пътешествие двамата започват от Солун, след което се отправят към Сърбия, където стават свидетели на опустошенията след бомбардирането на Белград. Джон Рийд и Бордман Робинсън посещават България Румъния.
Впечатленията си записва в своя дневник. Година след обиколката, през 1916 година, излиза книгата на Рийд – "Войната в Източна Европа", която проследява войните на Балканите и в Русия. Илюстрирана е от Бордман Робинсън.
През август 1917 г. Джон Рийд заминава за Русия, за да отрази събитията в младата руска република. Пристига в момент, когато опит на Корнилов за преврат завършва с неуспех. Рийд се озовава в епицентъра на последвалите събития – превземането на Зимния дворец, участва в работата на Народния комисариат по външна политика, като превежда укази и новини за действията на новото правителство на английски език. Запознава се с много от членовете на новото правителство – В.И. Ленин, Лео Троцки.
По-късно Рийд написва книга за тези събития - "Десет дни, които разтърсиха света".
През 1981 г. Уорън Бийти режисира тази световноизвестната творба и сам изигра ролята на Рийд във филма "Червените", който спечели три награди "Оскар". Това е втората екранизация на „Десет дни, които разтърсиха света”. Първата е през 1927 г. на Сергей Айзенщайн. През 1982-1983 г. Сергей Бондарчук, използвайки като литературна основа книгите и биографията на Джон Рийд, заснема филма „Червените камбани” , който е в две част – „Мексико в огън” и „Аз видях раждането на новия свят”. Ролята на Рийд е поверена на италианският актьор Франко Неро.
През лятото на 1919 г. Джон Рийд е сред основателите на Комунистическата работническа партия на САЩ, а през есента на същата година е избран за член на Изпълнителния комитет на Комунистическия иннтернационал.
Пътува много из Съватска Русия, събирайки материал за книга.
Журналистът умира в Москва през 1920 г. от тиф. Погребан е до Кремълската стена.
Macroeconomics
.jpg)
Expert Political Judgment
Библиотеката съществува